Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Лодка в гората по Хайтов и според Мариус Куркински

  16 Март 2015 666 видяна
(1 глас)

От близо година и половина на сцената на Малък градски театър "Зад канала" се играе постановката "Лодка в гората" по Николай Хайтов. Макар историята да е написана през 60–те години, тя повдига някои актуални и днес въпроси. Това, в съчетание с добрата актьорска игра, прави постановката изключително успешна и я нарежда сред най-гледаните в афиша на театъра.

Режисьорът Мариус Куркински вдъхва нов живот на трилогията на Хайтов "Пътеки", "Лодка в гората" и "Кучета" като последователно поднася на сцената три различни по сюжет, но обединени от обща емоция истории.

Първата сцена има две основни линии – едната следва поведението на държавния служител, който е лишен от всякаква духовност и понятия като безкористност и алтруизъм са му чужди, а другата – на селянина, чието съзнание не е обременено от стремеж към финансова изгода, за когото е важно удовлетворението, което идва след свършената работа и за когото шепотът на листата и чистотата на горския пейзаж са най-голямата награда. Жестокостта и цинизмът на властимащите и бюрократите среща несломимия дух и чистата до наивност душа на обикновения човек. Тъкмо този контраст е толкова характерен за времето на социализма, но, за съжаление, и днес нещата не са се променили много.

Следващата сцена показва трансформацията на двама души. Между тях най-напред възниква скандал, а впоследствие се появяват нежни чувства – прозаично и чаровно. В ролята на горски влиза Владимир Зомбори, млад и много талантлив актьор, а в ролята на селянката, която краде саръци в гората – Луиза Григорова, която играе превъзходно. Това са две души, които вследствие на самотата са си сложили маски, за да се предпазят от жестокостта на хората – той дава вид на строг пазител на закона, докато всъщност е едно свенливо момче, а тя се представя като оправна жена, която няма нужда от помощ, но под повърхността прозира една ранима, нежна жена, която има нужда да бъде обичана и закриляна.

От диалога помежду им разбираме, че животът им не е никак лек – освен със самотата, те се борят и с лошите думи, които другите изпращат по техен адрес – едно много тежко бреме за хора, живеещи и ограничени от тесните рамки на селото. В края на сцената те свалят маските и се предават на емоцията, съзерцавайки небето от въображаемата лодка, в която са легнали. Това е една история за чистотата на влюбването, но и за пречистващата сила на любовта. Доказателство за това, че сме по-силни когато сме заедно.

Последната история е може би най-емоционално наситена и е своеобразна кулминация на постановката, макар всяка от трите истории да има свой собствен живот и завършеност. В нея героят на Александър Кадиев, служейки си с безспорно богатата палитра от емоционални нюанси на актьорския си талант, преминава през няколко душевни състояния, което го довежда до ново възприемане на самия себе си и на ролята си в социалната среда. До този момент Мильо Бузата, както е името на овчаря, изигран от Кадиев, се е страхувал да излезе от комфорта на "окопа", но сега, придобил смелост заради личната драма, която изживява, решава да говори и да се опълчи срещу своеволията на властимащите. Така се превръща в изразител на гласа на "безгласните хора" от работническата класа.

Със сигурност изборът на актьорски състав е бил от огромно значение за това тази гениална трилогия да бъде съживена и поднесена 50 години по-късно по нов и едновременно автентичен начин. И тук изборът на режисьора е отличен – Александър Кадиев, Луиза Григорова, Владимир Зомбори, Владимир Димитров, Симеон Бончев, Антоний Аргиров, Александър Димов. Тези седем млади актьори впечатляват с умението си да пресъздадат същността на обикновени селски хора, при това много по-възрастни от самите тях, без да проличи колко труден вероятно е бил процесът на сливане с образа.

Почеркът на Мариус Куркински личи във всяка сцена и особено в диалозите. Комбинацията от силен текст, адекватен режисьорски поглед и категоричен актьорски талант превръща постановката в едно емоционално пътешествие, след което наред с удоволствието остава и лек горчив вкус от осъзнаването, че нищо не се е променило достатъчно.

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Коментирани