Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Дейвид Гарет - класикът без граници

  07 Август 2015 4013 видяна
(5 гласа)

На какво е способна една цигулка? Както знаем, музиката ни кара да се чувстваме добре, вдъхновява, разбърква въображението ни, извисява, успокоява или вълнува, но най-важното е, че създава емоция. А каква работа върши малкият струнен инструмент? Талантливият музикант Дейвид Гарет дава отговор – цялата. Виртуозните му изпълнения на неповторимата 300-годишна „Страдивариус" правят серенада за всички сетива.

„Няма нищо по-важно от това музиката да е жива. Не може да я изфабрикуваш, тя трябва да идва от момента. Всичко, от което се нуждаеш, за да направиш музиката, която желаеш, е в този инструмент."

Думи на родения в Аахен творец, който не се страхува да експериментира. Рок песен в аранжимент за симфоничен оркестър – това вече не звучи фантастично, а напротив, част от репертоара на най-продавания цигулар в Германия. Чрез плавен преход от класиката към модерността, Дейвид Гарет пленява аудиторията с невероятни композиции и нюх за истински спектакъл. Той съживява музиката, разказвайки пленителни истории, които не познават времена и граници.

Как започва съвместното му житейско пътешествие с цигулката? Разбира се, видяно от „батко". По-големият му брат свири и съвсем естествено четиригодишният Дейвид следва примера му.

Определян като „детето-чудо" в класическите среди, на десет години вече има подписан договор с Хамбургската филхармония. Прави записи на „Концертите за цигулка" на Моцарт, „Caprice" на Паганини, „Пролетната соната" на Бетховен и други класически творби.

Днес съветва младите изпълнители: „Виж сцената като дом, като приятел и покани хората да слушат музика". И макар да гледа философски на живота си, знае през какво е минал, за да стигне дотук. Майка му, чието моминско име заема за сценичните си превъплъщения, е американска балерина, а баща му – немски адвокат и цигулар, който оказва голям натиск върху сина си, за да постигне съвършенство. Затова и от 9 до 17-годишна възраст артистът преминава на домашно обучение.

Дейвид няма време за приятели, тъй като постоянно изнася концерти. „Да се чувстваш самотен, е едно от най-прекрасните неща, особено когато имаш професия, където може да използваш тези емоции. Ако не се чувствах самотен, нямаше да бъда добър музикант."

Учителите са тези, които са до него. Работи с имена като Исаак Щерн и Йехуди Менухин. Пътува до Англия, за да взима уроци от една от най-добрите цигуларки на миналия век – Ида Хендел. На 18 години решава да се премести в Ню Йорк, за да свири с Ицхак Пърлман в „Джулиард".

Успехът не закъснява – печели престижния конкурс за композиране на известното училище. Но не и подкрепата на родителите си. Те отказват да подпомогнат „кривването" му от класическия път, затова Дейвид е принуден да работи като модел, за да плати обучението си. Това му донася прозвището „Дейвид Бекъм на цигуларите".

След като завършва, той си поставя ясно определена цел: да въведе младите хора към класиката. Постига го като смесва поп и рок-елементи, както и ритъм енд блус. Превръща се в кросоувър творец, който размива пространствата между вековете и различните изпълнители.

Консервативните съвременници, включително майка му, смятат, че неговите опити ще се провалят. Дейвид ги опровергава, като завладява слушатели от всички възрасти. Защото истината е, че не можеш да принудиш един творец да мисли в рамките на определени категории. Самият Гарет споделя, че за него „през 19-ти век Паганини, Ференц Лист и Шопен са първите световни рок звезди". Той прави това, което и великите композитори – включва в творбите си компоненти, които са популярни за времето му.

Така песента „Smooth criminal" се слива с „Турския марш" на Моцарт. В албума си "Virtuoso" Гарет редува собствени композиции, разпръснати с аранжименти от класически творби. Следва „Encore", където смесицата е още по-голяма: от Queen, „Унгарски танц No. 5", през AC/DC, до „Танцът на Зорба", познат като сиртаки. В „Classic romance" стъпва отново на класическа почва.

През 2010 г. идва кулминацията – „Рок симфонии", където представя творби от различни епохи – от Барока до модерните времена, от Бах до Нирвана – всичко в аранжиран симфоничен идиом. Печели четири награди ECHO, заради неуморимата си страст към импровизациите. Издава 15 албума, изнася концерти по света, в които започва от симфонии на Бетховен и стига до нежно и прочувствено изпълнение на "Viva la Vida" на Coldplay.

С това постиженията му не се изчерпват. През 2008 г. подобрява световния рекорд на Гинес за най-бързо свирене на цигулка, изпълнявайки „Полетът на бръмчащата пчела". А през 2013 г. влиза в ролята на Николо Паганини в документален филм за живота на известния виртуоз, който е и негов идол.

А какво да кажем за сценичното му поведение – той е истински шоумен – движи се сред публиката, дори понякога „лети" над нея, докато свири. Всичко, за да покаже, че класиката не е нужно да бъде статична, а може да е забавна и достъпна.

По време на концертите си винаги говори за музика, обяснява кои са неговите вдъхновения, защо е композирал нещо подобно. Смята, че това е част от шоуто, макар хората да го виждат само като забавление. Неговата скрита цел е да каже нещо, което да промени начина, по който аудиторията слуша творбата.

„Надявам се, че ще успея да направя хората малко по-щастливи." И го прави, защото музиката, която изпълнява, идва от сърцето, а това не може да бъде научено никъде.

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Коментирани