Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Лудвиг ван Бетховен или за силата на духа

  09 Февруари 2015 2557 видяна
(1 глас)

Музика, написана преди два века. Музика, неподвластна на времето. Музика, която до днес остава толкова завладяваща и брилянтна, колкото когато е писана. Още по-удивителното е, че композиторът, който я пише, дори не може да я чуе.

На 17 декември 1770 г. в Бон, в семейство на придворни музиканти, се ражда един от гениите на класическата музика – Лудвиг ван Бетховен. Дядото на Бетховен е придворен капелмайстор. Именно от него Лудвиг наследява таланта си на пианист. Въпреки това, детството на великия музикант не е никак радостно. Баща му Йохан – тенор и учител по музика – има склонност към алкохола и скоро попада под силното му въздействие. Така от ранна възраст Лудвиг се научава да се грижи сам за себе си.

Според спомените на Елеонор Вегелер – детската любов на Бетховен – домът на семейството не е щастлив. Заради отношението на бащата, бъдещият композитор се затваря в себе си и се отдава на музиката.

Бетховен започва първата си работа като придворен органист на тринадесетгодишна възраст. Изучава творбите на Хайдн, Моцарт и Бах. По това време се появяват и първите доказателства за композиторската му дарба. Самият той споделя: "Откакто бях на дванадесет, музата често ми шепнеше: "Опитай да запишеш хармониите, които са в душата ти". Само на дванадесет – си мислех аз – и как ще изглеждам като композитор? С толкова малко опит в изкуството, почти ме беше срам. Но музата ми го изискваше и аз пишех".

След като бащата вече не може да издържа семейството заради пиянство си, както споделя братът на музиканта, Карл, талантът на Лудвиг им помага да преживеят. Проблемът на Йохан Бетховен с алкохола се задълбочава още повече след смъртта на жена му. Тя умира от туберкулоза. Така на осемнадесетгодишна възраст Лудвиг става глава на семейството, дори пише на работодателя на баща си с молба да получава половината му заплата.

Въпреки проблемите в семейството, Бетховен не изоставя музикантската си кариера. През 1790 г. е първият музикален пробив на младия композитор. Избран е да напише кантата в памет на Йозеф II. Тази творба впечатлява Йозеф Хайдн и той го кани във Виена, за да го обучава. Бетховен се възползва от поканата му и на двадесет и една години оставя Бон зад гърба си и заминава за Виена. Тогава се разделя и с детската си любов Елеонор.

Скоро след пристигането на Лудвиг във Виена, Йохан Бетховен умира. Композиторът получава писмо от брат си, но не отива на погребението, нито се връща някога отново в Бон. Карл Бетховен се премества при него във Виена.

Първата му творба, написана след преместването му във Виена, "Клавирно трио №3 в до минор", е сметната от публиката за прекалено новаторска, точно както предвижда учителят му Хайдн. Новаторството на Бетховен изпъква и в следващата му творба "Соната за пиано №1 във фа минор", където талантливият композитор реализира нечувани за времето си форми на контраст в една тоналност между силни и тихи тонове. Често учителите му имат разногласия с него заради желанието му да върви по свой път.

За ранните години на Бетховен във Виена са характерни творбите за пиано и сонатите, които са предназначени за домашно, а не за публично представяне. Само няколко години след пристигането си, той вече е известен като виртуозен пианист. Необичайността му изпъква и в написаната през 1801 г. "Соната за пиано №14 в до диез минор", тъй като за този период е нетипично сонатата да започва с бавна част. Творбата е по-известна като "Лунната соната" и е посветена на ученичката му контеса Джулиета Гуичарди, в която той е влюбен. По-късно талантливият музикант сам се отказва от любовта си към нея, заради задълбочаващ се здравословен проблем и неравностойно класово положение.

В момента, когато великият композитор е на върха на славата си, слухът му започва да отслабва и тъй като работата му не позволява да сподели проблема си, той започва да избягва обществените събития. Хората, без да знаят истинската причина за поведението му, започват да го смятат за груб. В продължение на десет години слухът му става все по-слаб. Първите симптоми на болестта му го хвърлят в ужас и пораждат в него чувство на изтичащо време. Въпреки това той се потапя в работата си и се заема с писането на симфонии. Първата му симфония е "Симфония №2 в ре мажор." Тя стои на границата между ХVIII и ХIX в. През този период, с предчувствие за загубата на слуха си, композиторът започва да пише по няколко творби наведнъж.

Опитвайки се да възстанови слуха си, Бетховен напуска Виена за няколко месеца. Настанява се в близкото до Виена селце Хайлигенщад, където губи и последната надежда за справяне с болестта. Там, докато обмисля самоубийство, написва прощално писмо до брат си Карл, което никога не изпраща. Самият музикант споделя, че онова, което го отказва от намерението му, е изкуството му и мисълта, че все още не е дал на света най-доброто от себе си.

След като се връща във Виена, загърбвайки отчаянието, композиторът отново се отдава на работа. Тогава написва "Симфония №3 в ми бемол мажор" или "Ероика", посветена на Наполеон, на когото Бетховен симпатизира. Когато Наполеон се провъзгласява за император на Франция обаче, разочарован от него, композиторът премахва посвещението. По същото време музикантът решава да не пази повече в тайна здравословното си състояние и от жертва се превръща в герой.

През 1805 г. войските на Наполеон окупират Виена. Потресен от случващите се несправедливости и вдъхновен от революционните идеали на времето си, Бетховен написва операта "Леонора". Творбата е пълна с революционен идеализъм за победа на свободата и справедливостта. И тук Бетховен не изневерява на новаторския си подход. За пръв път в историята на операта главната роля е изпълнена от жена. Валдхорните са използвани по напълно нов начин. Обикновено те акомпанират на мъжките роли, но тук подсилват ролята на Леонора. Първоначално произведението няма особен успех, но по-късно, след преработка и преименуване от "Леонора" на "Фиделио", тя е избрана да бъде изпълнена пред Виенския конгрес, който има задачата да преначертае картата на Европа след краха на Наполеон. Този път операта е успешна.

На графиня Йозефина Дейм – вдовица и майка на четири деца, която учи пиано при Бетховен, са посветени "Вариации за пиано на четири ръце в ре мажор". Бракът на графинята е уреден от родителите й. Съпругът й умира малко преди раждането на четвъртото им дете. След загубата си графинята се радва на компанията на известния композитор и дори получава предложение за брак, но отказва. След отказа на графиня Дейм, Бетховен научава новината за женитбата на брат му Карл. Композиторът не харесва особено избора на по-малкия си брат. Плод на сполетелите го по едно и също време разочарования е сонатата "Апасионата".

Следващата му творба е "Пасторална симфония". Тя е посветена на чувството му за загуба на звуците от природата. В разговор с приятеля си ерцхерцог Рудолф, който му задава въпроса как композира, след като има проблеми със слуха, Бетховен споделя, че чува звуците на всички инструменти в съзнанието си.

Творчеството на Бетховен е тясно свързано със случващото се в личния му живот. Доказателство за това е и "Соната за пиано №26 в ми бемол мажор" или "Прощаване". Тя е посветена на голямата му любов, която в писмата си той нарича "безсмъртна любима". Без да е напълно ясна самоличността й, се предполага, че тя е Антони Брентано – съпруга на търговец. Двамата трябва да се разделят заради заминаването на семейството във Франкфурт.

По същото време Карл Бетховен се разболява от туберкулоза, а слухът на Лудвиг започва да са влошава по-бързо. Тъй като не е доволен от избора за жена на брат си още от самото начало, на смъртния му одър Бетховен го принуждава да подпише документ за попечителство над сина му. Със смъртта на брат му, напълно оглушал и изолиран в самота, Бетховен започва борба със снаха си за попечителските права над племенника си. Спорът между тях стига до съда, където Лудвиг печели. Племенникът му Карл обаче бяга от него и Бетховен е принуден да се срещне отново с майката Йохана в съда. Съдът обявява забрана за срещи на момчето с майката. По-късно тя ражда друго дете – Людовика и забравя за сина си. Този период е белязан от творческа пауза. В продължение на две години той не написва нищо. След паузата се появява сонатата му за пиано "Хамерклавир."

Следващото произведение на композитора е "Миса солемнис в ре мажор." То е написано по случай короноването на приятеля на Бетховен ерцхерцог Рудолф за архиепископ. "Миса солемнис" е композирана на границата на неизпълнимото. Докато я пише, авторът почти се докарва до лудост.
Великият композитор остава верен на новаторството си, дори в последните си произведения, сред които е "Струнен квартет № 13 в си бемол мажор". Квартетът е построен от шест части, а не както е обичайно – от четири.

Сред последните му творби е "Симфония №9" или "Хорална". Във финалната й част творецът споделя вярванията си в човечеството и приятелството чрез текста на Шилеровата "Ода на радостта". За първи път в симфония се чуват човешки гласове. Бетховен не успява да чуе нито звук от премиерата на симфонията, но вижда бурните аплодисменти на публиката. Въпреки това концертът не донася на твореца очакваното заплащане.

Макар че е познат като най-известния композитор в цяла Европа, за времето си Бетховен не е особено "на мода" във Виена сред съвремениците си. Вероятно никой друг композитор не си позволява да направи толкова промени в сонатната форма, колкото Бетховен. Неговата соната "Хамерклавир" не е свирена повече от петдесет години, защото е приемана за композиторска грешка. Почти никой от съвремениците му не разбира последните му струнни квартети. Маестрото изпреварва времето си с десетки години.

На 24 март 1827 г., след прогресиращо чернодробно заболяване и бъбречна недостатъчност, Бетховен изпада в кома, а два дни по-късно умира. На погребението му се събират 20 000 души.

Освен творчеството на известния композитор, интерес предизвиква и изпълненият му с трудности живот. Той е претворен в множество филми. Неясният въпрос за самоличността на дамата, която се крие зад думите "безсмъртна любима" (така Бетховен нарича голямата си любов), е разгледан във филма на британския режисьор Бърнард Роуз "Безсмъртна любима" (Immortal Beloved, 1994). На последните години от живота на великия композитор, и по-специално на създаването на "Девета симфония", макар и с голяма доза художественост, е посветен филмът на режисьора Агнешка Холанд "Партитурите на Бетховен" (Copying Beethoven, 2006). Базиран на записки на Бетховен и негови съвременници е три серийният филм на BBC "Геният на Бетховен" (The Genius of Beethoven, 2005).

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Четени

Коментирани