Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Великите китаристи на класическия рок

  17 Януари 2015 1316 видяна
(5 гласа)

Ако хората нямаха глас, как ли щяха да комуникират, да се изразяват и да печелят вниманието на околните с гръмки изказвания и речи? – не се знае. Има много евентуални варианти – знайни и незнайни. А ако не беше измислена китарата, как ли щяха да се изразяват звуково невербалните душевни вопли и екзалтации? – ясно е – никак. Да вдигнем халба бира и да поздравим духа на странника, опънал струните на първата китара, този пионер на емоционалното общуване и предтеча на музикалната попкултура в китарно повлияните й форми, т.е. всичките.

Когато фактите говорят, и боговете мълчат, а когато няма думи, говори китарата... блажени са имащите слух.

Навън вали сняг, вкъщи сме, усещаме формите на непразна чаша в ръката си, топличко е, чува се пукане на горящо дърво в огнището, а единственото, което нарушава акустичната му хегемония, е звукът от китарата на някой от покорителите й, идващ от грамофона наблизо... идилия и блаженство. Едва ли в това е смисълът на живота, но на кой му пука в такъв момент на търсено усамотение и свобода. Китарното соло се разлива в тялото по-гладко от съдържанието на чашата, а образите и представите, които извиква в съзнанието, са по-реални и одухотворени от най-реалистичните халюцинации и въздействия. Китарните рифове могат да бъдат по-разказвателни от литературните текстове, по-увлекателни от най-наизустяваните и преподавани абзаци на литературните класици. Големите китаристи сами озвучават живота си – тъжен, весел, протяжен или стихиен, но виртуозен и запомнящ се - ако на живота би могъл да се напише саундтрак, нека той бъде дълго и мелодично китарно соло.

Не са един и двама виртуозите на китарата, не са и сто или двеста, а много повече. И кой би могъл да ги подреди – аз ще се опитам да ги изброя... някои от тях.

Още преди рокът и хеви метълът да са имали имена, е имало музиканти, които са свирели такава музика и са станали кръстници на тези стилове. Корените им черпят живителни сокове от благодатната почва на блуса, а миграцията на американските музиканти, съумели и да запазят автентичните си корени и местни мелодии, води до смесването на блуса от делтата на Мисисипи с новите чикагски стилове и раждането на пионерните записи на Muddy Waters. John Lee Hooker, Bo Diddley, Lonnie Johnson, Buddy Guy и Chuck Berry. Редом с краля на блуса B. B. King, тези музиканти поставят началото и стават автори на първата и заглавна страница на историята на Rock'N'Roll-a.

Китарите са техните мечове и щитове, а делата им не са попити с кръв и лимфа, а с акорди и рифове. Chuck Berry е бащата на rock'n'roll китарата, учениците му след него в историята са обречени просто под някаква форма да повтарят, което той пръв е опитвал и правил. B.B. King кръщава блус китарата си Люсил, но не защото е готино, а защото пръстите му изкарват от нея звучене, сякаш наистина е жена, нашепваща блус. И тази именно Люсил е като библейската Ева, дала родоначалство на шумните китари на всички последователи на първите блусари. Блусът няма да умре, ще даде разклонения, но ще запази основното си стъбло и тъгата, мъката и човечността, които са самата негова същност, ще шестват в следващите години редом с гръмките, себични и бунтарски ритми на рока и хеви метъла.

Почит на блуса оказва и Гершуин с някои свои соло или оркестрални творби, сякаш само за да докаже сентенцията, че "Blues is the roots, everything else is the fruits".

В началото на 60-те години прозвучава китарата на един струнен художник – Eric Clapton. Уловил и усъвършенствал блус формите и партии, той прокарва пътя на „дяволската музика" от света на чернокожите към света на белите, и как само го прави. 18 награди Грами и единствено в историята тройно представяне в залата на славата на rock'n'roll-a са бегли и лековати почести за удостояване на истинския му талант заслужено.

Редом със съзряването и еволюирането на блуса, се появяват и новите повелители на китарата, налагащи новите стилове. 60-те години на ХХ век представят на света и вълната на хард рок китаристите, тръгнали от индустриални английски градове и пренесли в звученето на китарите си звученето на фабриките и заводите на своите родни места. Тежките рифове и заниженото звучене охарактеризират китарите на британския рок от това време.

„You can't get more black than Blackmore" – така казват по адрес на Ritchie Blackmore някои критици и, преди всичко, разбирачи. Ritchie е китарист на Deep Purple и Rainbow и това, което прави за рока, е нещо като това, което правят религиозните мисионери от тъмните векове – прокарва идеята и печели съмишленици – със страст, импровизация и можене. Човекът във вечнозеленото черно, с бялата китара, днес с широка шапка и малко по-различно звучене, е от тези, на които трябва да благодарим за това, че има какво да си пуснем, когато ни удари носталгията по миналите хубави classic rock времена. Черното тук не е траурен знак, а стил, белег и име, а ако Рок беше фамилия, малкото име заслужено би могло да бъде Ritchie Blackmore.

Друг черен рицар - Jimmy Page, чиято китара звучи като шест китари наведнъж, а солата му крият мистика и виртуозност, сякаш идващи от самия дявол, нашепващи за пътя, заобикалящ рая и водещ към ада направо. Звученето на Led Zeppelin е звученето на житието на Jimmy Page, колкото кратко във времето за групата, толкова и вечно за летописците на китарните изпълнения. Птичките си пеят, слънцето си грее, вятърът си духа, Jimmy Page си свири на китарата – естественото състояние на нещата. Ако приемем китарата за цял един свят, Jimmy Page щеше да е вселена.

В лявата ръка на Tony Iommy има толкова тежест, че да се чуди човек как китарата му не се счупва под напора й. Бащиците на хеви метъла Black Sabbath налагат жаргонната жица, а Tony Iommy е основният леяр в пещта. Мощното и тежко китарно звучене на групата се запазва през цялото им съществуване, благодарение на постоянното членство именно на китариста им, който, макар и загубил върховете на 2 пръста на ръцете си като млад, е автор на редица любими китарни рифове.

Когато си китарист на група, в която пее Freddie Mercury, трудно можеш да изпъкнеш с нещо пред него и да бъдеш изобщо забелязан на сцената. Но Brian May е човекът, написал някои от великите песни на Queen и китарата му с чест и уважение допълва гласа на Freddie, а солата достойно запълват моментите, в които вокалистът щедро предоставя място за изява – Рокът в своята блестяща и хедонистична същност.

Ако с китара можеше да се разобличават лъжите на фръцлите или да се възхвалява това, което прави една дама истинска мацка, тази китара щеше да намери сигурна опора в ръцете на Manny Charlton. Той е оригиналният китарист на Nazareth, а Шотландия дори да се разсъхне откъм уиски, пак би имала повод за гордост като негова родина. Един блестящ китарист - точка.

През 70-те проплакват и първите ноти изпод пръстите на Mick Ralphs, който е китарист на Bad Company. Напук на името, рядко може да се намери по-добра компания за китарата и за слушателя от Mick. Ако има абсолютно класическо рок радио, което да върти само всепризнати класики, този музикант би заслужил да изсвири първото в ефира му парче.

Колко блестящо е и звученето на The Who! Щеше ли да е такова без китарата на Pete Townshend – не. Класическият рок е оформен и с неговата огромна роля, а изявата на легендарния Woodstock през 1969-та само допълва биографията на тези музиканти. Макар и често да потрошава китарите си в края на живите концерти на групата, Townshend си остава икона и привилегия за китарния свят.

Ако китарата беше одушевен предмет, не че в определени ръце не изглежда точно такава, но ако предположим, че някоя китара би могла ведро и спонтанно да си подпийва, да стърже луди акорди и да разбунтувва кръвта в жилите с тенденции към волен живот и неподчинение, това би била китарата на Angus Young от AC/DC. Класическият Rock'n'Roll едва ли има по-разпознаваем сченичен представител. Къс панталон, риза, вратовръзка, сако и китара срещу уиски с кашу или бира с цаца – кое е по-класическата комбинация?

Това, което е Angus за ушите, има и зрителен еквивалент – Billy Gibbons от ZZ Top е несбъркваем. Китарата му зарежда с тестостерон и носи тексаски повик за свобода и дълъг пустинен път, шумен мотор, кактуси, гадже, бутилка и затъпял, отдавна неползван бръснач.

Ако се заслушаш в китарата на Mark Knopfler и се поддадеш на неустоимите й нашепвания за това, че може, аджеба, да бъдеш и по-добър и свестен тип, има опасност докато се върнеш в настоящето, вече да конкурираш чичковците от ZZ Top по дължина на брадата. Поет с китара, рисувач със струни вместо четка, султанът на суинга е музикалният транквилант, който се изписва без рецепта, води до пристрастяване и няма значение дали се приема на гладно или след хранене – не го консумирайте умерено.

Големи дози Rolling Stones нормализират кръвното и подобряват душевното здраве, а основната активна съставка е китарата на Keith Richards, с това са наясно не само фармацевтите. Този китарист е като дълга сянка на рока, съпровождаща го денем и нощем, неподвластна на слънцето, луната, наркотиците и годините. Времето се търкаля, вече петдесет години, откакто е хванал китарата, и където се появи динозавърът Keith Richards се заформя истински джурасик парк.

Няколко ери по-късно в еволюцията на рок музиката, се появява Slash. И той е с цигара в уста, и той е автор на мелодии и рифови последователности, които са вгорчавали нощите на редица пуритани в съседство на заклетите му фенове. Slash може и да се крие зад слънчевите очила, дима и под цилиндъра, ама не може да скрие китарата си, а тя щедро и без свян разказва историите си на всеки, имащ слух за хубавата музика.

Jimmy Hendrix си е извоювал сравненията с божествата и кой би могъл да оспори това всеобщо твърдение! Лекотата му на свирене, сценичното поведение, LSD, впечатлението, че музиката струи от него сякаш само го използва за проводник от въображаемия към реалния свят и после го оставя изцеден и омаломощен, а тя заразява всички останали с „пъкления" си вирус, обвиват Jimmy в мистерия, за да завършат по религиозно мистичния му статут. Едва ли има китарна класация, която той да не оглавява, въпреки краткия му „стаж" и поради гигантското му музикално наследство.

Като лична вметка ще спомена името на един китарист и той е David Gilmour от Pink Floyd. Ако Jimmy Hendrix е всепризнатият номер едно, бих поставил Gilmour на нулевата позиция – единствената по-горна от първата.

Но понеже това е просто една скромна рок китарна ретроспекция, без състезателен характер, няма победители и победени, има само чист кеф и виртуозност. Всъщност победител има и това сме ние - употребяващите рок. Ние ще вдигнем ръце за поздрав, а гореизброените – своите китари като победители.

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Четени

Коментирани