Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Поредният – Втора част

  12 Март 2013 200 видяна
(1 глас)

- Чудесно. Знаеш ли, - неусетно преминава към „ти" форма. - човек притежава глупавата склонност да споделя значимите за него неща с непознати хора. Вместо да се довери на най-близките си, вместо да потърси утеха, разбиране и взаимност у тях. Пред теб не се притеснявам да разголя душата си, няма защо. Ти дори не ме познаваш. Впрочем, името ми е Камен. И не ме е страх какво би си помислила. Дори да ме сметнеш за луд, ще е напълно в реда на нещата. А и плюс това наоколо гъмжи от луди хора, носещи скрито своята болка, без да си дават сметка колко много страда другият. Колко много страдам аз. Страдам. Това е, което имах да ти кажа. Приличам ли ти на страдащ човек? Приличам ли ти на жертва? Точно аз. Успяващ в бизнеса си, мъж в разцвета на силите си, с прекрасно обществено положение. Като от реклама. Или като герой от глупавите романчета. Перфектен живот. На пръв поглед. Страдам ужасно. - замълчава за миг и на свой ред отпива голяма глътка. Погледът му е искрен. Гласът-също. Слушам с интерес, забравила глупавото си правило да не се връзвам на измислиците на разни непознати флиртаджии, търсещи си приятна компания за вечерта.

- Преди три години се разведох с Моника. Красива. Префектната съпруга и майка. Идеалната жена - продължава своя разказ с доловима мъка в приятния му глас. - Успяла дизайнерка. Не сме имали сериозни противоречия. Тя просто се влюби. Влюби се в един манекен, с когото отдавна не живеят заедно. Щастливо разведен съм, би си помислила. Да, но ако не бях принуден да се разделя с дъщеричката ни. Моника успя да получи родителските права, а аз... си останах сам, без детето. Жал ми е, разбираш ли колко ми е жал, че дъщеря ми расте пред погледите на любовниците на майка си, без да мога да съм свидетел на всичко, което й се случва, без да мога да й се радвам пълноценно. Ето това е моята болка. Единствената ми болка.

Наистина не зная как да реагирам след тази изстрадана бащинска изповед. Камен безспорно носи твърде много мъка в себе си и въпреки това успява да изглежда силен, хладнокръвен, а на моменти дори и строг. Господи, колко умело можем да прикриваме истинските си емоции, истинските си лица. Толкова майсторски, че на моменти май забравяме кои сме всъщност. Съзнавам, че каквото и да кажа, ще прозвучи прекалено изкуствено. А той просто желаеше да се изповяда.

- Олекна ли ти?

- Донякъде. Но така натоварвам и теб. Със сигурност си имаш достатъчно проблеми.

Отново се сещам за Александър. Какво ли прави в момента. В 23 и... поглеждам към телефона си. В 23.57 часа вечерта. Мисли ли си за мен? Едва ли. Но вече няма никакво значение. Поне сега.

- Почти полунощ е. - констатира Камен.

- И? Вечерен час ли си имаш?

- Харесва ми как ловко се хващаш за всяка моя дума. Оригинална си. - успява да се разсмее отново. Смехът му е силен, сякаш бликащ от самото му сърце.

- Или просто се чудиш дали няма да се превърна в обикновена Пепеляшка? - харесва ми да се шегувам с този мъж. Въпреки това мислите ми продължават да се насочват към Александър.

- Интересна си. Разкажи ми за себе си.

- Срамувам се. - признавам си отново.

- Не ти вярвам. След като вече научи болката ми, редно е поне да споделиш името си.

- Казвам се Мая.

- Напредваме.

- А ако желаеш да ти споделя болката си, бих побягнала ужасена, защото пред твоята изповед нищо друго не може да ме разтърси така тази нощ. И драматизмът, който придавам на събитията в живота ми, би бил просто жалка картинка.

- Самотна ли си? - осъзнавам, че директният въпрос изисква директен отговор. А и не желая да си придавам излишни важности.

- Да.

- Несподелена любов? - прави опит да отгатне.

- Сложна любов. - поправям го.

- Всичко е сложно. Тази дума може да се съотнесе, при това доста подходящо, до абсолютно всичко. Няма спор.

Кратък звук. Едва доловим на фона на музиката в бара. SMS.

„Чакам те. Пред блока ти. След половин час. Желая те."

Александър

Поредната му проява на безочие. Поредната... Защо просто не ми се обади! Подивяла от мъка, усещаща, че сама позволявам на Алекс да съсипва достойнството ми по най-нагъл начин, решавам просто да си тръгна.

- Извинявай, но се налага да се прибирам. Спешно е.

- Проблем ли има?

- Не. Но е спешно. Сметката!-обръщам се към бармана.

- Господинът я заплати. - съобщава ми с угодническа усмивка младото момче.

- Камен... Благодаря. Благодаря ти и за компанията. Но наистина трябва да се прибирам.

Искам да се измъкна възможно най-бързо от този проклет бар. Да забравя всичко - и Александър, и срещата с Камен, и гадното чувство за изоставеност.

- Искам да те поканя на вечеря. Утре. - заявява светкавично Камен, блокирайки добре организираната ми защита. - И не си мисли, че ще се прибираш сама по никое време.

- Не мога! Довиждане.

- Мая! Мая! - чувам плътния му глас.

Бързам, блъскайки се в различни хора, чиито лица не мога да видя.

- Мая!

Трябва да му се изплъзна. Чудесно! Успявам да изляза от бара. Навън е адски студено. Вали.

- Такси?

Влизам в сигналножълтия автомобил, успявайки най-после да си отдъхна. Камен е далеч. Да, разговорът ни трябва да си остане в бара. А Александър? Не ме е грижа за него. Знам единствено, че искам да заспя.

* * *

Тежко събуждане. Този луд сигнал от звънеца все още отеква в обърканата ми глава.

7:16 часа.

Куриер. Приветлив. За негово огромно съжаление аз не мога да бъда толкова приветлива по това време на деня.

Букет от лалета.

Камен?

„Не се отказвам толкова лесно" - прочитам картичката. - „Довечера в осем пред блока ти. За да ми разкажеш повече за себе си."

Камен... Поредното запознанство. Което няма да остане в анонимния столичен бар.

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Четени

Коментирани