Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Песента на сърцето

  01 Юли 2013 174 видяна
(3 гласа)

Посвещавам този кратък разказ с много уважение и почит на всички наши сънародници взели трудното решение да работят и живеят далеч от корените си и които въпреки трудностите си остават българи по дух и сърце. Не сме ви забравили! Липсвате ни!

Залата на операта бе притихнала. Репетицията за утрешното представление свърши и всички си отидоха. Всички ли? Не! Едно човешко същество все още бе там. Тя огледа залата и въздъхна уморено. Бе последната й задача за деня. Трябваше да премете и да измие цялото огромно пространство, дори сцената. Но бе свикнала.

Знаеше, че колкото по-скоро свърши, толкова по-бързо ще се прибере в мизерния си апартамент в покрайнините и ще си почине. След малко само тихото шумолене на метлата, нарушаваше тишината. Макар и физически да бе там, сърцето и умът й бяха другаде. Както всеки ден, всеки час и всяка минута те бяха в родината й.

Странна и жестока приумица на съдбата бе захвърлила това нежно и кротко дете на България в чужбина. Тя нямаше избор. Трябваше да си отиде. От дом, от близки, от приятели, от корените си. Толкова много неща й се бяха случили. Историята й бе много тежка. Това бе история за физическа и духовна борба, за оцеляване всред вълци.

Докато накрая не падна победена на колене и взе решение да тръгне отново по своя път, макар и вече в друга страна и далеч от всичко и всички, които обичаше. Беше й много трудно, но постепенно свикна и заобича работата си, защото бе заобиколена от музика - най-важното нещо на света за нея. Музиката живееше в сърцето й. Тя я чуваше навсякъде, където отидеше.

Дори тук, в притихналата опера, ушите й все още долавяха звучалите преди час мелодии и думите на хористите. Някога, много отдавна, сякаш преди векове, я научиха да пее, но не бе имала шанс да докаже на чужденците какво може. Въпреки всичко бе благодарна за сегашното си положение. Ами без работа в чужбина, накъде? Крепеше я и надеждата, че някой ден ще успее да се върне в родината си и да остане там завинаги. Но засега това бе невъзможно.

Стигна до сцената. Изведнъж нещо я стисна силно за гърлото и й прималя. Изправи се внимателно, затвори очи за миг и изчака да й мине. Когато отново ги отвори, се изуми от това, което виждаше. Залата бе огряна цялата в светлина и сякаш във въздуха се разнасяше мирис, който само една истинска българка можеше да подуши – мирисът на българската атмосфера и въздух.

Видя и много свидни образи, преминаващи през пространството като сенки. От това й стана още по-тъжно и й се доплака. Тогава сякаш нещо изригна в нея и тя неусетно започна да пее. Изпълняваше любимата си песен – „Хубава си моя горо". Колкото повече пееше, толкова повече сълзите се лееха от очите й.

А в ума й преминаваха спомени за родината и нейните близки. Тя виждаше, чуваше, усещаше и миришеше. Сякаш бе там! О, само ако това е истина! Това бе, и в същото време не беше песен, а вик. Вик на една ранена и самотна душа, далеч от корените си. Тя пееше за себе си и за своята България.

Не помнеше колко време бе минало. Изведнъж сякаш черно було я покри и тя млъкна. Падна на колене, сви се на пода и тихо продължи да плаче. Една врата в дъното безшумно се затвори и в цялата сграда остана само самотната свита фигура на българското момиче.

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Коментирани