Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Платото - Владимир Свинтила

  31 Януари 2013 259 видяна
(0 гласа)

За автора:

Владимир Свинтила (1926 – 1998) произхожда от възрожденски род с патриотични традиции. Завършва италианската гимназия в София. Учи за кратко медицина и режисура. Следва романска филология и право в Софийския университет. Завършва право през 1952 г.

Дебютът му на преводач е с блестящия превод на „Сонети“ на Шекспир и „Песни и поеми“ на Робърт Бърнс. Работи като журналист и редактор, известно време е драматург. Реализира се като публицист, есеист, художествен  и литературен критик, кинокритик, историк на българската култура, културолог, народопсихолог, социолог, поет, белетрист. Автор е на повече от 4 хиляди публикации в печата и на 20 книги.

Сред тях се открояват „Длета и ружи“, „История на самоковската живописна школа“, „Слово за зографа Захарий“, „Аз бях Леонардо“, „Милионерите на София“, „Писма на една актриса“, „Спомените на джебчията“, „Васил Захариев“, „Васил Стоилов“, „Кладенецът на мълчанието“, „Лицето на горгоната“. Издал е изкуствоведски албуми за Асен Грозев, Васил Бараков, Андрей Николов, Борис Ангелушев, Веселин Стайков, Владимир Димитров – Майстора. Към преводите си добавя „Четири квартета“ на Томас Стърнс Елиът, „Тревни листа“ на Уолт Уитман,  „Лирика. Мистични поеми“ на Уилям Блейк, „Ромео и Жулиета“, „Хамлет“, „Ричард III“, „Венецианският търговец“ на Шекспир, „Трактат за живописта“ на Леонардо да Винчи, „Рубайят“ на Омар Хайям.

Негови статии и студии намират прием в чуждата преса:

„Таймс ъв Индия“, „Унидад“ (Перу), „Всесвит“ (Украйна), „Ревиста Джеографика универсал“ (Бразилия), „Тайди“ (Финландия). Поставена е една негова пиеса („Прометей в Кипър“, Бургаски театър, сезон 1960 – 1961 г.), неговият документален филм „Изкуството на Сиена“ получава наградата на Сиена.

 

За книгата:

Книгата „Платото“ е една от най-съкровените творби на Владимир Свинтила. Писана през 60-те години на ХХ век, тя има удивителна съдба.

Макар в онова десетилетие да настъпва кратко „размразяване“ в Източна Европа /1958-1968/, всичко се оказва поредната лъжа. Под егидата на хрушчовизма реформаторите-комунисти предприемат една – уж непримирима – критика и самокритика на сталинизма (това се отнася и за т. нар. „априлско поколение“ у нас!). Ала в действителност те само подновяват старата марксическа утопия и възкресяват илюзорните блянове на ленинизма за тотална – освен политическа, също „научно-техническа“ и „културна революция“. Илюзии, в които авторът вече не вярва.

 

Платото – откъс:

Мцири вдигна глава. Високо над него бръмчеше джобен вертолет. Наричаха ги „бръмбар“, работеха със спирт. Човекът на бръмбара не се виждаше поради слънцето, което хвърляше лъчите си отвесно. Мцири засенчи очите си с ръка. Бръмбарът бавно се отдалечаваше.

Тогава Мцири се наведе и вдигна отново раницата, която беше свалил, за да си почине. Оставаха му още около хиляда метра височина, за да стигне платото. Добра височина. Пътеката се качваше стръмно нагоре. Някъде бе направо изсечена в скалата. Андезит. Една от най-древните породи. Около няколко ядра андезит се е образувала в течение на милиард години планетата Земя.

Мцири погледна небето. Погледна слънцето. Беше към десет часа сутринта, така че до дванадесет той сигурно щеше да изкачи платото. Край него почваше алпийската флора, започваха ручеи. Звънлива вода слизаше от ледника. Мцири пи от нея. Тя бе чиста, почти дестилирана.

Долу оставаше градът. Въпреки пречиствателните станции, които всумкваха въздух и го изпускаха пречистен и обогатен с кислород и озон, градът оставаше в полусянка. Огромните бетонни фасади грееха на слънцето, отразяваха го в голяма далечина, но и на техните блясъци лежеше една полутънка синкава мъглица. Казваха, че се образува от диханието на самите жители.

Планината бе над града. Започваше внезапно, неочаквано, без предпланини и се издигаше високо, почти отвесно, до четири хиляди метра височина. Там беше платото. Но планината не свършваше там. След платото започваше – сякаш втора планина, не така висока – един масив, който стигаше до три хиляди метра.

На този втори масив Мцири не се бе качвал. Човек трябваше да е трениран. Някои направо носеха и кислородни апарати, за да подхранват от време на време дробовете си. Но Мцири не обичаше изкуствените неща.

Разходките по платото той издържаше добре. Платото бе голямо. Трябваха два дни, за да се изброди. И той го бе минавал много пъти от единия до другия край.

Сега му бе трудно. Не се бе движил много време. Излизаше от затвора. Там бе прекарал четири години. Физическа работа – товареха и разтоварваха ръчно вагони, за да спестят електроенергия – това постоянно усилие, каквото е ходенето по стръмнина, го уморяваше.

Мцири попадна в затвора съвсем случайно. По време на прожекция в едно кино съседът му по стол постоянно и просташки коментираше филма. Мцири му каза

гневно да млъкне. Онзи млъкна, но след прожекцията го помъкна към полицията. Оказа се, че е от Надзора. На Надзора бе възложено всичко: общественото възпитание, нравите, поведението в дома и на улицата. Надзорът особено яростно наказваше Възражението. Според Надзора Мцири бе възразил. И Надзорът сам определи размера на наказанието му. Поради Надзора се бяха отказали от древната практика на съда.

В затвора Мцири прекара все пак не зле. Имаха телевизори и то от модерните, от тия, които излъчват изображенията вън от апарата. Героите на филмите

се движеха в затворническата килия, сядаха някъде около затворниците, пиеха джин с лед. Затворниците гледаха, седнали съвсем до тях.

Мцири чете и някои книги. Книги нямаше много. На населението се даваха книги само от последното половин столетие, само след Великата културна революция, която бе прочистила всички библиотеки от книгите на миналото.

Великият конвой, който оглави тази революция, бе стигнал до идеята, че с глупостта на миналото трябва да се свърши. Занапред могат да пишат само оторизирани от Великия конвой лица. Старата литература да се заключи в подходящи помещения и да се консултира също така само от оторизирани лица и то само във връзка с обществени затруднения, които биха възникнали.

Мцири не разбираше смисъла на всичко това. Защо се прави?

Той се радваше на деня, на слънцето, което възхождаше огромно над него, на въздуха, който трептеше над боровите дървета, на безкрайната дълбочина на небето. След четири години затвор пространствата го опияняваха и особено песните на дивите птици, които прехвърчаха над пътеката.

 

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Коментирани