Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Иван Вълев - Любовна лирика

  01 Ноември 2012 1080 видяна
(1 глас)

Иван Вълев е автор на осем поетични книги, както и на един роман. Завършил е полска филология и превежда от полски поезия и проза.

Живее в Пловдив, където е работил в издателство „Христо Г. Данов“ и ПУ „Паисий Хилендарски“. Няколко години е бил книгоразпространител.

Стихосбирките му „Скорост“ и „Пътят на птиците“ са печелили наградата „Пловдив“. Неговата поезия се отличава с емоционалност, искреност и критичност към българската действителност.

Формата й е в духа на традицията, но в същото време притежава оригиналността на съвременни поетически похвати. Той използва както класическия, така и свободния стих. Естественият поетически изказ прави стиховете му достъпни и разбираеми.

Популярни са някои песни, създадени по негови стихове („Лятото“, „Нито ден е, нито вечер“, „Обещания“).

Превеждал е класици на полската поезия – като Ян Кохановски, Адам Мицкевич, Ярослав Ивашкевич, а също и съвременни поети и прозаици. За тази си дейност е получил полско държавно отличие.

Любовната лирика на Иван Вълев представя съкровените интимни преживявания на съвременния човек. 

Откъс

НОЩЕН ШЕПОТ

Не целувай стъклата на мойте очи,

не тъгувай по мъртвите блянове, мила!

Провали се животът – денят ми горчи,

а отново да почна – не, нямам сили…

Не докосвай протезата на духа ми,

че отрязаната илюзия ме боли…

А съседите (чуваш ли?) ходят с налъми

върху нашите живи до вчера мечти.

Колко беше нетрезво и колко нелепо,

че повярвахме в думи и чудеса!

Но обвий ме с листата на нощния шепот

и така да дочакаме ранна роса.

Да измием душите от сажди и прах

и да теглим чертата на строга присъда.

Аз не мога за бъда какъвто бях,

но пък верен на себе си мога да бъда.  

* * *

Бяла, бяла среднощна магия:

уж жена, а пък цвете…

Искам с поглед да го изпия,

да го обвия с ръцете си.            

Но погледна ли го – изчезва.

Но докосна ли го – боли ме.

И политам, пропадам в бездна,

и се лутам без глас и име.

Бяла, бяла среднощна магия:

цвете уж, а пък ето – жена е…

Повече, повече – орисия!

Иде към мене, мене желае.

Но погледне ли ме – изгаря.

Но докосне ли ме – умира.

Болката ми повтаря

болката на Всемира.

* * *

Лист от трепетлика

трепна и се спусна

и докосна нежно

вежда, нос и устна.

Ти се изненада,

ти дори извика:

“Есента ми праща

жълта трепетлика!”

Есента ли казваш?

Може, но едва ли…

Аз изпратих листа –

за да те погали.

Невъзможни са тези зелени очи.

Невъзможен е този лунен глас.

Не поглеждай към мен – ще умра. Замълчи –

няма изход, няма изход за нас.

Със косата ти бих се обесил, но тя

водопад е от слънце и мед…

Няма изход в живота, а чувам смъртта –

неизбежен свистящ вертолет.

Мое чудо, кажи откъде си дошло!

Може би от далечна планета си ти?

Може би си пристигнала с НЛО?

Затова ли със тебе ми се лети…

И в крило се превръща едната ръка,

но пък другата – в корен. Коя да сека?

СЛЪНЧЕВ ЧАСОВНИК

Ако някога се разминем,

объркали мястото и часа,

не губи надежда,

моя последна любов.

Часовникът от векове

стои върху стената

на старата джамия.

Не отчита секундите,

верен е само на кръглия час.

Не му е нужна пружина,

не му е нужно махало -

трябва му само

слънчева светлина.

Ако слънцето е залязло,

ако е паднала гъста мъгла,

значи времето тук е спряло,

времето тук ни чака

още няколко мига,

още няколко часа,

още няколко века...

До следващия живот.

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Коментирани