Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Божидар Кунчев - Когато времето кристализира

  29 Октомври 2012 206 видяна
(0 гласа)

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в Софийския университет "Св. Кл. Охридски". Автор е на книгите "Един бял лист, едно перо" (1981), "Александър Вутимски" (1984), "Иван Пейчев" (1986), "Александър Геров" (1987), "Поглед върху поезията" (1990), "Насаме с Гъливер" (1997), "Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров"(2003), "Да отидеш отвъд себе си" (2007) и др.

За книгата: Ние сме това, което помним. Ние сме това, което не искаме да забравим. Какво щяхме да бъдем, ако нямахме спомена за редките моменти на щастие, за часовете на скръб, за времето, когато са се раждали прозренията ни за смисъла и безсмислието.

Ние сме нашата памет за отминалото време, за умрелите ни приятели, за трагичното в човешкия ни жребий, за светлината и мрака в историческото ни минало, за стиховете на любимия поет, за мъдрите думи на някой философ.

Ние сме онази памет, без която няма идентичност, традиция и култура. И ние сме поривът да разберем и видим трайните неща в неспирния поток на времето, за които пише Александър Геров в стихотворението си „Кристали”, наричайки ги „една голяма любов”, „едно голямо вдъхновение”, „една голяма саможертва”. И които имат още много имена.

"Споделеното в книгата ми е за това, което помня и не искам да забравя. То се отнася до „трайните неща”, вълнували и мен, и авторите, привлекли отдавна вниманието ми. То е моята представа за творческото начало в човека, който в движението на времето търси и понякога намира себе си."

Авторът

 

Откъс:

"ЧОВЕШКАТА ДУША РАЗПНАТА"

(Атанас Далчев)

Има една мисъл на Далчев, която не може да бъде оспорена. Тя е като кредо, отстоявано през целия му живот. Тази мисъл разкрива същностното в неговата естетика и в нагласата му на творец, търсещ истината за човека и живота. Ето я неговата мисъл: "Изкуството не е отражение на живота, а по-скоро негово допълнение".

За Далчев изкуството е „разширение на човешкото битие“. И неговото творчество е такова, поради което в него има нещо повече от човека и от живота. Далчев, който ги познава добре, за да разкрие многостранно облика им, действително отива по-нататък. Отива към истината за човека и за живота, която се открива с повече сетива и проницателност. Далчев ги е притежавал и затова словото му казва толкова много за човешката участ. За това, което не трябва да бъде, и за другото – за живота като разширено битие, като особена реалност, разширена с помощта на един допълнителен смисъл. Причината, която поражда неговите образи и мисли, е в неговия хуманизъм, в неговата духовност на творец, живял във век на много жестокости. Притежаващи дълбок смисъл, неговите образи и мисли въздействат и призовават човека да се надмогне. Далчев, съхранил вярата си в човешката способност за духовно прераждане, е неизменно на страната на поетичното и хуманното в живота. Той винаги е чувствал, че каквото и да става, нищо не може да изчерпи докрай ресурсите на вярата и вдъхновението. Винаги е смятал, че битието може да се разшири и че в това „тук и сега“ на нашата преходност има много болка, но има и мъдрост, и поезия. Оттук и мотивът за чудото, за онази детска невинност на възприятията, както и мотивът за светлото, което е в нас и в света. Далчев пише в „Ангелът на Шартър“: „Тайнствената книга/на битието е необходимо/ний да четеме лист по лист, с надежда,/без да поглеждаме напред“. Ето го подстъпът му към живота, основан на овладяното любопитство и мъдрото смирение. Далчев усеща болезнено трагичното в живота и много от творбите му са вопъл, предизвикан от незавидния жребий на човека. Това усещане се преплита с неговата жажда за повече битие и със смирението, за което споменах. „Ний непрестанно мрем и бавно чезнем“, но нима това е окончателната ни присъда? Ние преминаваме като чужденци през този свят, с онази постоянна неудовлетвореност, която носим в себе си, но трябва ли да бъде така? „И сърцето най-сетне умира“, но нима не можем да имаме преди това духовни озарения? Далчев пита и това са неговите безпокойства, прозренията му, че трябва да разполагаме с по-ярка екзистенция, с дух, който да разшири битието ни. Но като поет Далчев не вижда това разширение в проекциите на символизма. Няма да разчита и на традиционния реализъм, да не говорим за онзи псевдореализъм от времето, когато е принуден да замълчи. С неприязън към принципите, които обясняват всичко, той се опира само на креативния си дух, на вътрешната си свобода и на своето разбиране, че същността на поезията е в „одухотворяването на нещата“. Защото там, където работи човешкият дух, битието наистина се преобразява. И словото, в което се въплъщава, означава пълнота на съществуването. Ако наяве няма как да сме „навсякъде, където/могъщо и безкрайно бий животът”, това е постижимо с полета на словото. Стига в словото да е светлото предчувствие за онази реалност, където властват чистите души на поета и детето. Тя съществува, извисена над грубостите на живота. Тя е като онова вълшебно място, за което Далчев е написал, че „Бял сняг ще има само във градините,/където са играели деца“. Ще я видим, стига да погледнем на света като него – с онова зрение на копнеещия за доброта и красота, което разширява битието. Убеден, че пробуждането и озарението са плод на специфичен опит на душата, Далчев става това, което е трябвало да бъде – един поет, говорещ не от името на другите, а в името на Другия с главна буква, който според Жорж Алда е духовната субстанция в нас.

...

Блазе ти, с никое събитие

не си се умърсил!

Сияе в облака на дните

днес твоя образ мил.

Човешката душа разпната

бе твоят идеал.

Ти й отдаде красотата,

с която си живял.

Ще минат мрачните години

и твоят светъл ден

във свойта вечност ще премине

човешки съхранен.

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Коментирани