Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Робърт де Ниро - играта отвъд таланта

  12 Септември 2015 549 видяна
(1 глас)

Филмът започва. Зрителите се пренасят в друг свят, или по-скоро виждат реалността на режисьора, пресъздадена през призмата на актьорската игра. Комедия, драма, трилър или мюзикъл – всеки сам избира в кой жанр да се потопи. А след финалните надписи единствено важна е емоцията, която определя качеството на продукцията. Тя може да бъде постигната чрез добре написан сценарий, правилна музика, операторско майсторство и брилянтни актьорски превъплъщения. Последното се е превърнало в нарицателно за родения през 1943 г. герой на седмото изкуство – Робърт де Ниро.

Със солиден артистичен бекграунд (родителите му са художници), още от малък той е насърчаван да развива таланта си. Но пътят към успеха никак не е лесен. Семейството му се разпада, когато е едва на две години, и Де Ниро се сблъсква с живота още в ранна детска възраст. След училище се шляе из улиците на квартала Little Italy, покрай мръсните барове и билярдните зали, и се присъединява към улична банда от Кенмор. Години по-късно, това му помага за едни от най-емблематичните му образи в киното.

Началото на неговия актьорски живот е на сцената, където десетгодишният Боби изиграва страхливия лъв в класиката „Магьосникът от Оз." Започва с една боязлива роля, за да стигне до мрачните, завладяващи, пълнокръвни образи на злодеи.

Тази негова способност да се трансформира е разковничето на таланта му. Де Ниро с привидна лекота минава от духовит музикант в елегантен магнат, от отмъстителен бивш затворник в свещеник или италиански мафиот, от самоунищожаващ се боксьор в лабилен бивш военен, намиращ се в такси из улиците на нощен Ню Йорк. Още повече че актьорът сякаш се крие зад своите герои и отказва да покаже на света собствената си неуловима личност.

Не стига обаче само да си даровит актьор. Нужни са много отдаденост, работа и усилена подготовка. Робърт надскача таланта, предизвиква себе си, отива отвъд възможностите си и постига съвършенство чрез своя перфекционизъм и маниакална подготовка за всяка една роля.

Хамелеонът с ирландски и италиански корени се превръща в любимец на златните режисьори от миналия век – Мартин Скорсезе, Франсис Копола, Майкъл Чимино и Де Палма. Безспорно най-силна е връзката му със Скорсезе, с когото поделят цели осем продукции.

Робърт де Ниро влага изключителна концентрация и напълно абсорбира ролите си, сякаш отговорът на неговото съществуване се крие в работата. Смятан е за един от най-добрите филмови актьори по света и заради постоянното си отдаване на нови роли, просмукването в различни ситуации и живата игра, която е толкова реална, че зрителят започва да се чуди дали не гледа предаване от мястото на събитието. А загадъчно-зловещата му усмивка няма как да не прикове всички пред екрана. Толкова се слива с образа си, че погледът му ти говори, но не от името на Де Ниро – от очите му наднича душевността на героя.

„Талантът се изразява в изборите, които правим." Де Ниро прави своя още съвсем малък и се придържа към него вече 72 години, 50 от тях посветени на кинематографията и запечатали истинското майсторство, професионализъм, малкото лудост и огромния талант на актьора.

Пробивът на големия екран идва през далечната 1972 г. във филма „Бий бавно барабана", проследяващ историята на професионалния бейзболен играч Брус Пиърсън, който е диагностициран с болестта на Ходжкин и скоро ще умре. Съотборникът му – Хенри Уигън, който не се разбира с него, след като научава за болестта му, го подкрепя до самия край. Една от многото затрогващи драми в биографията на Де Ниро.

Същата година започва изключително успешната колаборация със Скорсезе – режисьорът, израснал на улиците, които младият талант покорява с бандата си. Лентата „Коварни улици" е за „четири уважавани мъже и Джони Бой", които неизбежно плащат дълговете си по паважа на Little Italy. Филм за градския грях и вината, който бележи невероятния усет на Скорсезе за кинематография и могъщото присъствие на актьорския състав.

Сътрудничеството на Де Ниро с Франсис Копола му донася и първия Оскар за ролята на младия Вито Корлеоне в продължението на легендарната му творба „Кръстникът." Актьорът има за задача да се трансформира от човек в Дон в тази фантастична история за отмъщението. Героят му пътува до Сицилия, за да реши съдбата на убиеца на баща си. „Името на баща ми беше Антонио Андолини... и това е за вас" – една от последните стъпки по пътя към превръщането му в Кръстника.

За тази роля той се вманиачава – три месеца изучава кинопрегледи и филми от 30-те, чете книги и подстригва така косата си, че да промени формата на лицето си, наддава също с 11 килограма. В самата продукция говори само няколко думи на английски, другите произнася на перфектен сицилиански диалект, който е изучил до съвършенство. Всичко, за да постигне пълна идентичност с героя си – в подготовката си за ролята гледа касетата на Брандо с неговото превъплъщение на стария кръстник 50 пъти и заявява, че „не исках да имитирам Брандо... но исках да го направя правдоподобно, да бъда него на младини. Беше като математическа задача."

За следващия си филм Де Ниро убеждава Скорсезе, че трябва да го заснемат заедно по времето, когато и двамата са принудени да правят по-комерсиални неща. Става дума за емблематичния „Шофьор на такси" от 1976 г. За него актьорът тренира на полигона и се учи да кара такси, за да влезе под кожата на героя си – Травис Бикъл – шофьор на такси, бивш военен и самотен мъж с маниакални мисли, които го завладяват малко по малко. Де Ниро толкова добре влиза в образ, че успява да ни убеди чрез тихото си бавно говорене и загадъчна усмивка как след малко ще извърши морална чистка из улиците на опасния, разлагащ се Ню Йорк от 70-те. Само за да впечатли жената, която го е отхвърлила. Най-известната сцена с огледалото, от която идва и комерсиалната реплика на Холивуд „You talkin' to me", всъщност е импровизация на актьора – един неоспорим белег за таланта на екранния хамелеон.

Филмът жъне огромен успех, който е помрачен от опита за убийство на президента Рейгън през 1981 г., когато Джон Хинскли, вдъхновен от ролята на Де Ниро в „Шофьор на такси", стреля срещу държавния глава на САЩ, след като вижда как във филма героят Травис Бикъл започва да следи кандидата за президент.

Това разстройва актьора до известна степен, но той не спира да се снима в драми и да завладява публиката. „Последният магнат" на режисьора Елия Казан е адаптация на недовършения роман на Фицджералд, базиран на живота на филмов продуцент, чиято жажда за власт го докарва до гроба.

Третият поред филм със Скорсезе е мюзикълът „Ню Йорк, Ню Йорк", където Де Ниро играе саксофониста Джими Дойл, за чиято роля след множество мазоли по пръстите се научава да свири перфектно на саксофон (нищо, че неговото свирене не влиза в саундтрака). Връзката му с певицата Франсин (Лайза Минели) отдава почит на мюзикълите от 40-те и 50-те години.

В края на 70-те той заснема „Ловец на елени", заедно с режисьора Майкъл Чимино. Един от малкото филми през това време, които се занимават с Виетнамската война. Известен с тежкия портрет на влиянието на войната върху американската работническа класа и показващ играта на руска рулетка в редиците във Виетнам. Блестящото превъплъщение в ролята на Майк Вронски донася на актьора втора номинация за Оскар.

Втората награда на Академията идва с „Разярения бик" – филм, посветен на живота на боксьора Джейк ла Мота. Прекарва една година на ринга, за да се научи да се боксира като протагониста, след това набляга на пастата и сладоледа, за да качи 25 килограма – прави го, за да изиграе остаряващия боксьор по-правдоподобно. „Чувствам, че трябва да заслужиш правото да изиграеш една роля."

Режисьор на лентата отново е Скорсезе. Филмът е труден за гледане, докато героят изминава пътя към самоунищожението, постлан с насилие и жестокост. Тази емоционално заредена роля е една от най-добрите на актьора.

„Кралят на комедията" е следващият слой от невероятно богатия на превъплъщения живот на Де Ниро и петият съвместен филм със Скорсезе. Това е една от най-смелите роли на актьора – на Рупърт Пъпкин – подпухналият, луд, посредствен човек, способен на всичко – включително да отвлече своя идол, за да се добере до телевизията.

„Имало едно време в Америка" от 1984 г. е мрачен, емоционален шедьовър на Серджо Леоне за еврейските банди в Ню Йорк. Следват драмата „Бразилия" с ролята на маниакален водопроводчик и екшън-трилърът „Недостижимите", където се превъплъщава в образа на Ал Капоне. Филмът проследява времето на сухия режим в Чикаго, където Елиас Нес повежда борба с мафията.

Комедията „Среднощен експрес" е свежа глътка въздух от драмата. В нея Де Ниро е ловец на глави, като дори за тази си роля той се среща с истински ловци на глави, за да направи образа напълно правдоподобен. „Не сме ангели" е една от следващите стъпки в комедийния жанр, който е предпочитан през новия век от актьора. Той се снима в „Анализирай това", където отново е мафиотски шеф, но този път убийствата отстъпват място на смеха. Следват 3-те части на „Запознай се с нашите" и „История с акули", където дава гласа си за шефа на акулите, а в „Приключенията на Роки и Булуинкъл" актьорът показва, че може да иронизира себе си и изпълнява отново прочутата си реплика от „Шофьор на такси".

Но преди да се отдаде на жанра, който самият той смята за лесен, на бял свят се раждат още няколко запомнящи се филма: „Нос Страх", където играе Макс Кейди в римейк на класическия филм от 1962 г., режисиран този път от Скорсезе. Героят му е току-що освободен от затвора, където е лежал за изнасилване, и сега желае да унищожи вежливия адвокат, който не е направил най-доброто, за да го защити. Де Ниро отново се слива с образа, като специално изпилява зъбите си за ролята. А „Добри момчета", „Казино", „Жега" и „История от Бронкс" са едни от филмите, които не бива да бъдат пропускани. Последният е режисиран от самия Де Ниро. Първите два са отново проекти със Скорсезе.

Робърт де Ниро не спира да се снима във филми вече половин век. В последно време не се раждат толкова завладяващи и велики превъплъщения, като тези от 70-те и 80-те години, но продукции с неговото участие все още предстоят.

В едно от редките си интервюта, той споделя: „Трябваше да реша дали искам да бъда актьор или личност". Изборът му е ясен на целия свят. На 17 август тази година той навърши 72 г., а диагнозата, която може да му поставим, е само една: актьор до мозъка на костите си.

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Четени

Коментирани