Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Завръща ли се черно-бялото кино?

  01 Април 2014 569 видяна
(6 гласа)

Киното е плод на човешкия дух, родено от вътрешните състояния на всеки един от нас. Това е свят, който интригува човешкото съзнание още от самото си зараждане през 19 век, създавайки усещане за една нова и вълнуваща действителност. Но дали тази красива илюзия би могла да продължи да увлича човешкия ум и в бъдеще? За да си отговорят на този въпрос съвременните режисьори обърнаха поглед назад към епохата на черно-белите филми.

В последните три години се наблюдава невиждан досега интерес към черно-бялото кино, от спечелилият Оскар ням филм „Артистът" до „Поле в Англия" на Бен Уейтли. Какво е привлякло вниманието на режисьорите да обърнат поглед назад към миналото?

Когато Бен Уейтли започва работата си по филма „Поле в Англия", мислите му са вече „окупирани" от идеята за гражданската война в Англия. Режисьорът решава да заснеме няколко пробни сцени, които да му помогнат да реши как да изглежда завършения филм. Някои от заснетите сцени били цветни, а други – черно-бели.

Уйтли бил ужасен от несъответствието между сцените. Режисьорът споделя, че цветните снимки били объркващи: „Цветовете бяха изцяло съсредоточени в дрехите на героите, тревата и небето. Беше наистина разсейващо. При черно-белите снимки вниманието се насочваше към лицата, косите, връзката и текстурата на тревата. Именно това ни притегли към избора на черно-белия фон."

Уейтли, който се утвърди като режисьор с филмите си „Убийства по списък" и „Туристи", не беше единственият висококвалифициран режисьор, който беше привлечен от монохромните цветове през 2013г. Няколко седмици по-рано Джос Уедън последва екстравагантността на своя супер герой от „Събирането на отмъстителите", третият най-касов филм за всички времена с нискобюджетната адаптация на „Много шум за нищо".

Филмът е сниман в продължение на дванадесет дни, озвучен от гласовете на не толкова известни актьори в дома му в Санта Моника. Това е черно-бял филм, подобно на възхитителните „Франсис Ха" на Ноа Баумбач, излязъл по кината на 26 юли 2012г. и „Небраска" на Александър Пейн, който беше топло приет в Кан през май същата година.

Изненадващо и необичайно е да има толкова много нови черно-бели филми за една година. Според Variety кинолюбителите се интересуват много повече от изложения формат през последните три години, отколкото през всяка друга подобна времева рамка в историята на киното. И определено най-голяма заслуга за това има „Артистът".

Да не забравяме и „Табу" на Мигел Гомес, „Франкенуини" на режисьора Тим Бъртън и „Снежанка" на Пабло Бергер. Въпреки тази тенденция да се продуцира черно-бели филми си е търговски риск. Когато Александър Пейн, носителят на награда Оскър за най-добър сценарий на филмите „Отбивки" и „Потомците", съобщи намеренията си за „Небраска", студиото се опита да промени мнението му. Пейн отстоя позицията си и компромисът, който направиха двете страни беше да се заснеме филма с ограничен бюджет.

Какво се крие в черното и бялото, че да кара съвременните режисьори да се хвърлят в подобни проекти, въпреки обстоятелствата? Отговорът е толкова обикновен, колкото и уникален: „Това е толкова красива форма на изкуство." - заявява ентусиазирано Пейн по време на фестивала в Кан. И говорейки за „Небраска", строга история за баща и син, които се местят да живеят в Средния запад, трябва да споменем, че „Тази скромна, аскетична история, изглежда се поддава да се снима в черно и бяло".

Според Джеф Андрю, ръководител на филмовата програма БФР, черното и бялото често се използват в съвременното кино, за да се справят с миналото или да изложат носталгия в някаква форма: „Небраска" всъщност не е определен в миналото" - казва Андрю - „но това е много за миналото. Докато опознаваме характера на Брус Дърн във филма, ние откриваме какъв е той в действителност и имахме възможност да надзърнем в американския начин на живот от това време, който е изчезнал. Това е много носталгичен филм."

Като противоположност на „Небраска" се появява проекта на Ноа Баумбач - „Франсис Ха". Сюжетът е за млада жена в съвременен Ню Йорк, чиито планове за бъдещ живот са неясни и объркани. Въпреки че главната героиня, изиграна от Грета Гервиг, се бори да продължи живота си, филмът обръща поглед назад към новата френска вълна режисьори като Франсоа Трюфо и класиците на черно-бялото кино като Уди Алън. Повечето режисьори са на мнение, че има нещо в черното и бялото, което прави филмът да изглежда мигновено носталгичен.

Джос Уедън, междувременно, използва този формат, за да обогати тоновете на своите Шекспирови адаптации, като ги описва като черни комедии. Според него този метод придава на творчеството му „повече от този стар Холивудски блясък".

Старият формат предоставя повече практически предимства. Всички филми са заснети в цвят, цифрово и се превръщат в черно-бяла постпродукция. Когато Бен Уейтли заснел „Поле в Англия", той се уверил, че никой никога не е виждал никой от филмовите метражи цветен, нито на снимачната площадка, нито по време на редактирането.

„Едно нещо осъзнахме по време на заснемането на черно-белият филм и то е, че имаме много по-голяма свобода за снимане навън и съчетаване на кадрите, отколкото когато се работи в цветни филми. Очевидно е, че английското време е отвратително: слънцето се показва и скрива, когато си поиска. Ако имаш засенчен кадър срещу високо контрастен цветен кадър, просто няма да се получи, но черно-белите филми позволяват да се прикрият подобни неща."

Също така черно-белият филм дава възможност на Джос Уедън да маневрира в сцените на открито. Изборът на този формат спаси режисьора от главоболието да пребоядиса къщата си-той усетил, че цветът на стените е твърде ярък, за да се заснеме в цвят. В по-общ смисъл е облекчение, че „Много шум за нищо" е заснет в черно и бяло.

Бих добавила дори че е трудно човек да си представи някой от тези филми в цветове. Каквото и студиото да казва, начинът, по който „Небраска" изглежда перфектно пасва на самата история. Това, което прави впечатление за продължителността на халюциногенен епизод към финала на „Поле в Англия", е именно отсъствието на цвят. Това изглежда, че засилва кошмарният ефект, вместо да го намалява. От друга страна, светлата кинематография на Сам Леви превръща „Франсис Ха" в един от най-красивите филми за Ню Йорк през годините. Но истинската изненада е колко свежо е усещането за филма, въпреки уж остарелият формат.

В това ново време на цветните филми и бързо развиващите се технологии е все още твърде рано да приветстваме завръщането на черно-белите филми. Въпреки това е окуражително да наблюдаваме как все повече и повече режисьори се борят да станат част от съвременната „палитра" на филмовото изкуство.

За критика и режисьор Марк Казънс черно-белите филми ни свързват с едни от най-вълнуващите дни от историята на киното: „Киното се превърна в изкуство в черно и бяло и неговите създатели са Орсън Уелс, Чарли Чаплин, Ясуджиро Озу, Карл Теодор Драйър. Да снимаш в черно и бяло, дори и днес, за много режисьори, усещането, е като да си сред боговете."

„Франсис Ха" с режисьор Ноа Баумбач

„Повечето режисьори, ако ги попиташ, в даден момент биха пожелали да направят черно-бял филм." - заявява Баумбач пред Variety – „Това е специфичен и цял един нов начин да заснемеш една история.". С филма си „Франсис Ха" има възможност да осъществи тази своя амбиция и да създаде най-отличителната работа в кариерата си.
Действието на филма се развива в модерен Ню Йорк и е осветено от кинематографа Сам Леви под сянката на монохромните тонове. Това е комедия за 27-годишна танцьорка, която се опитва да се адаптира към катаклизмите в живота си. „Работата в черно и бяло ми даде възможност да видя града с нови очи" - сподели Ноа Баумбач.

„Поле в Англия" на Бен Уейтли

През последните години след заснемането на „Убийства по списък" и „Туристи" името на Уейтли изплува на повърхността като едно от най-обещаващите имена сред младите режисьори във Великобритания. Обаче преди да се прехвърли на по-мащабни проекти, Уейтли реши да изреже всичко и ограничи този откачен, халюциногенен филм за гражданската война с малък бюджет и състав от седмина души. Режисьорът споделя, че се спрял на черно-бял филм, защото когато се снима филм за Английската гражданска война не е нужно да се харчи много, за да се получи добре.

„Много шум за нищо" на Джос Уедън

След края на снимките на „Събирането на отмъстителите" режисьорът решава да направи нещо, което да е по-близо до дома и буквално го прави. Той заснема своята адаптация за дванадесет дни в дома си. Уедън използва гласовете на актьорски състав, който участва редовно в телевизионните му предавания и сам финансира цялата продукция.

Въпреки че пиесата на Шекспир е осъвременена, Уедън я описва като „черна комедия", а решението му да я заснеме в черно-бял формат, от една страна, е поздрав към великите ексцентрични комедии на 30-те и 40-те години на миналия век.

„Небраска" с режисьор Александър Пейн

„Исках да заснема този филм в черно и бяло още от мига, в който прочетох сценария преди осем години" - сподели Пейн пред Variety по време на откриването на последния му филм – „Не е нужно да гледам „Артистът", за да знам, че мога да направя черно-бял филм." – продължи той – „Гледам и съм повлиян от черното и бялото през цялото време".

Въпреки това режисьорът е принуден да се примири с по-ниския бюджет, за да може да създаде продукцията, която иска. В „Небраска" зрителите имат възможност да проследи историята на един възрастен баща и синът му по време на тяхното бавно пътуване от Монтана до Небраска с привидната цел да претендират за лотарийна награда. Сюжетът е представен с острата психологична проницателност, която сме свикнали да наблюдаваме във филмите на Пейн.

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Четени

Коментирани